Този блог има архивно-историческа ориентация. Документите които са публикувани тук имат предимството да са незасегнати от чернилката на цензорите - представители на комисията която бе гласувана от комунистическото Народно Събрание през 2006 година под натиска на Брюкселските институции. Документите които са публикувани тук са получени през 1998 -1999 година въз основа на Закона гласуван от мнозинството на ОДС.
Някъде ще се срещнат и документи получени от настоящата комисия и читателят ще забележи веднага разликата. Аргумента - защита на личните данни- който е използуван при гласуването на закона е само един претекст целящ да затрудни размножаването и популяризирането на нагледните примери от дейността на една криминална структура като каквато е действувала държавна сигурност.Нещо повече.При запознаването с документите работещият с тях се убеждава, че системното погазване на правата на личността не е единственият противобългарски елемент в действията на тази структура. Много ясно се набива в очи некомпетентността, неефективността, ниското ниво на култура често граничещо с духовен примитивизъм. Всъщност постуллатите от които е изхождала тази структура неизбежно са я водели до активности които са биле в действителност насочени срещу трайните национални интереси на България. Интересуващият се ще има възможност да се увери сам запознавайки се с документите и коментарите които ги съпровождат.
ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ
12 февруари 2012, неделя
17 юни 2011, петък
ХРИСТО МАРКОВ - Меглена Кунева-Пръмова и Габонската афера – пари, тропик, ДС, плаж, слънце…
Меглена Кунева-Пръмова и Габонската афера – пари, тропик, ДС, плаж, слънце…
ХРИСТО МАРКОВ е един от основателите на СДС във Пловдив и депутат в първия български парламент на надеждата излязял от изборите през есента на 1991 година. Един от малкото които показаха с действия отвръщението си към далавераджийската политика и се опитаха да останат верни на тези които бяха гласували за тях. Продължението е известно. - ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ
Зала „Юг” наричахме механата на хотел „София”/настоящ „Радисън”/, която потайно бе прилепена към ресторанта и в ранните години на демокрацията приютяваше депутати от СДС, най-различни пъстри фигури от надземния и подземен свят. Нали си мислехме, че управляваме, а Филип бе обявен за наследник на Кенеди. Външни хора почти не влизаха и там можеше да се направи дискретна среща, да се напиеш спокойно или да се изпокараш с политически другар или враг.
Такава пъстра компания в края на март през бурната 1992 год. на висок глас и с припламнали погледи обсъждахме доклада на Д. Луджев за задграничните дружества, т.е. фирмите на ДС. /С по-сетнешна дата проверих и се оказа, че докладът е с изх. № 157 от 23 март 1992 г. и е предложен за разглеждане на заседание на Министерски съвет на 26 март 1992 г. като точка 7 от дневния ред/. Този документ е фактически продължение работата на Луджев още в предходното правителство по източването на капитали към фирмите, създадени от ДС и крадящи от държавния бюджет, особено в края на 80-те години на 20 век. Ставаше дума за такива социалистически гиганти като стопанските обединения „Микропроцесорни системи”-Правец, „Металолеене”, „Коопинженеринг”, „Булгаркооп”, „Хемус”, „Водоканалпроект” или както пише в доклада „по последни данни различни български фирми и стопански организации са регистрирали зад граница общо 348 задгранични дружества” – да, да фирми на ДС, от чиято дейност държавата загуби милиарди и после тези пари се върнаха по най-причудливи пътища отново в Родината, но с други притежатели. Разказваше се подробно за „габонските истории, свързани с дейността на „Просперити холдинг” – Люксембург и загубите в размер на над 20 млн. ДМ, свързани с имената на Иван Миронов, Пламен Кавръков и Иван Илиев…” Докладът бе адресиран лично до премиера Филип Димитров и предизвика глух тътен в средите на разнородни играчи – червени, сини, всякакви рудименти на късния комунизъм. Противно на наслоилото се мнение, тогава, началото на 92 г., Митко Луджев имаше висока степен на одобрение сред сините привърженици като министър на отбраната и бивш вицепремиер, който се беше захванал с дейността на ДС по източването на колосални средства от България. Силите на ДС се оказаха по-мощни и скоро след разпространението му доклада изчезна мистериозно от дневния ред на МС, а след това като тапа от шампанско изгърмя и самият Луджев, защото имали „несходство в характерите” с премиера. Това са фактите, за съжаление. Но да се върнем към сбирката в зала „Юг” на хотел „София”.
Един мрачен следобед някой от пъстрата компания бе довел легендарния Гето за някакво депутатско ходатайство или просто да сподели опит в мега-далаверите, в които безспорно бе първоучител. Гето е партизанското име на Георги Найденов, който успява да създаде могъщата „Тексим”, да я направи държава в държавата, да оперира с милиарди, да си създаде собствен флот и дирижира сделките на ДС и НРБ на международно ниво. По тая причина влиза в конфликт с Тодор Живков и логично завършва с 20 годишна присъда и края на империята „Тексим”. На въпроса бил ли е висш служител на Първо главно на ДС Гето отговаряше с лека усмивка – „Че то, ако не съм бил можех ли да стигна до „Тексим”, ама бях и по-умен.” Въобще, Георги Найденов бе прелюбопитна фигура за българския злощастен преход – мир на праха му. Та в този следобед Гето разказа на компанията за „един пладнешки грабеж” , за призрачна сделка, която се превръща в мега афера за изтичане на милиони, както всъщност завършват всички деяния на митичната ДС. „Тия са по-големи бандити и от мене” – с лукава усмивка започна разказа си бившия партизанин, затворник и настоящ крупен бизнесмен.
През 1987 г. по решение на БКП се създава ТБ „Транспортна техника”, по-късно преименувана в „Балканбанк” и веднага се заема със сериозни бизнес-дела по социалистически. В лицето на шефа си Иван Миронов е подписана банкова гаранция за 18 млн. ДМ, с които България ще придобива на концесия тропическа дървесина от африканската държава Габон. Гаранцията е на името на ченгеджийската „Булгаргеомин”, която да закупи от немската фирма „МАС” оборудване и техника за сечене на дървета в джунглата. Като собственик на концесията се сочи и някаква фирма „Габексфо” и след изкупуване на акциите към България щели да потекат реки от валута, да се превърнем в дърводобивен рай, защото точно тази дървесина, от точно този район на африканския континент държи изключително висока цена. Разбира се, немската Комерцбанк при такива референции и „бизнес-план” моменталически отпуска парите и те потичат, като река потичат, но към … частни субекти.
Оказва се, че всичко в привлекателната сделка е фиктивно и никога не е съществувало, просто призрак са и концесиите, и гарантите, и машините, и оборудването, само на хартия са изписани лъчезарните перспективи за тропическите гори. Миронов „финансира” добива на тропическа дървесина чрез офшорни компании, откъдето се разкешват парите и следите са внимателно заличени от другарите с тайни пагони. Пощенски кутии са дружеството „Просперити холдинг”, уж с китайско участие, въщност руско-българска пералня и ирландското „Тахер груп”, оглавявано от международния комбинатор йорданецът Насър Тахер, който уж търгува с агнета, но всъщност е офицер от българската ДС, вербуван по линия на „международното сътрудничество” с арабския свят и братските партии. Както се изразяваше един от големите играчи в тези схеми, споменатият Гето – „тези от „Балканбанк” станаха гениални бандити от международен мащаб”. Дори имаше известна ревност у него към тях, поне така ми си стори, но разказваше увлекателно и с чувство за хумор.
Опитах се да разбера с депутатската си карта малко повече за аферата, за която разказа Г. Найденов, не се добрах до някакви значителни открития, освен няколко нови имена. В „добива на тропически гори” участват още и Емил Велчев /бащата на Милен, дето ни беше царски министър/, Кирчо Дунев, заместник-директорите на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавраков и няколко видни дейци от тихия фронт. Намериха се и документи за горите в джунглата и добива им, разшумя се след доклада на Луджев, докато … в средата на 1992 г. всички документи по „габонската концесия” изчезнаха. Просто изчезнаха, стопиха се. Ей така от архива на Министерския съвет литнаха някъде. После падна Филип, дойде Беров и мафията си придоби възможност да излезе на авансцената.
Мина време и дойде предизборно шетане, 36 НС вече се разпадаше и правителството на Беров трябваше да подготви почвата за възшествието на Жан и компания. Отново се опря да „Габонската афера”, уж някой разследваше, уж прокуратурата щеше да се занимава с героите и`, а всъщност се използваше за рекет върху основните играчи в измамата.
И тогава започна спектакъла, достоен за Бекет и Йонеско. Правителството взима решение да изпрати нарочна комисия в Габон да търси парите, тропическата дървесина и следи от концесията, за която в България са загубени всякакви документи. Съставът на комисията е от „верни и проверени хора на партията”: шефът на правния отдел на Министерски съвет Андрей Делчев /сега същият юнак е шеф на някаква газова и петролна асоциация/, неговата старши съветничка Меглена Кунева-Пръмова /говореше се, че двамата имат и малко по-интимни отношения/, за целта тя бързо е произведена в главен съветник по … „проблемите на гората” и третият търсач на съкровища е Гиньо Ганев – шеф на Отечествения съюз, както се наричаше тогава Отечествения фронт. Преди излитането по атрактивната дестинация групата иманяри се среща с основния играч в измамната сделка със симулативните плащания Иван Миронов, шефа на Мултигруп Илия Павлов и един престарял генерал от ДС Иван Донковски, на която им е обяснено „точ в точ”, че основната им задача е да заметат следите и евентуално, ако има някакви следи от далаверата в африканската държава да бъдат унищожени. Тримцата приемат щедро дарение за „присъщи разходи” и на другия ден излитат за Габон със специален самолет, разбира се, платен от държавата.
Българската делегация каца на летището в столица на Габон Либревил и се настанява в най-скъпия хотел – благодетелите са се погрижили юнаците да прекарат незабравими дни в сърцето на Африка. Мегленчето Пръмова и Андрей Делчев поемат с плажни чанти към безкрайните плажове на брега на Атлантическия океан, посещават екзотични резервати за диви животни, а вечер се отдават на бурни танци и цунки – гунки в душните атлантически вечери. Гиньо Ганев, облечен в бял панамен костюм посещава габонското министерство на природните ресурси, където е попарен, че подобни „тропически гори не съществуват и никога не са концесионирани”. След очакваната новина той иска нарочна среща със самия президент на Габон Ел Хадж Чомак Бонгу /някъде се изписва като Елхар Чомак Бонгу/. Същият е едноличен владетел на малката, но богата държава и най-дълго управлявалия държавен глава в Африка – цели 42 години. С такъв човек срещите не са лесна работа и трябва да се чака дълго, много дълго за радост на родните пратеници и търсачи на милиони долари. Компанията разполага със солидни „командировъчни” има и за хотели, и за екзотични пътувания и за веселби, даже и за глезотийки като яхтена екскурзия в океана с риболов. Купонът тече и се очаква благоволението на Бонгу. След десетдневно висене благоволява да приеме тримата български „високопоставени” преговарящи, които са отпочинали и влюбени в атракционите на Габон. На срещата са връчени купища подаръци на Бонгу от българската държава, произнесени са речи за „братство и приятелство” и „съветничката по проблемите на гората” Кунева, крипто Пръмова поставя изключително важния за родната икономика проблем за концесията на тропическа дървесина. Надълго и нашироко „излага” принципно въпроса. Чомак Бонгу мига с черни очички и не разбира за какво става дума, но вика съответните експерти и нарежда „да се провери как стои въпроса”. След няколко дни е направена повторна среща „в същия формат”. Този път Бонгу обяснява, че „никога, по никакъв начин не може да има концесия за тропическа дървесина, защото лично той още през 60-те години е забранил да се секат тези гори, а българската концесия е чисто и просто огромна измама. Ползвани са няколко банки в Либревил като пощенски кутии, разбира се след съответните комисионни, фиктивните сделки са покрити от българската държава, паричките са прибрани кеш от едни внимателни хора и вече той и държавата му нямат интерес към тях”. За авторитет Кунева, Делчев и Гиньо „поставят въпроса”, че ако някога г-н Бонгу реши да вдигне мораториума върху добива на тропическа дървесина, то тогава, едва тогава, едни български бизнесмени ще „проявят интерес” и ще плащат щедро, защото България е страшно заинтересована да има на разположение тропическа дървесина и т.н.
След срещата важната държавна комисия прави последен плаж и празнува завършването на мисията в най-скъпия ресторант на столицата Либревил, а на другия ден литва отново към родните предели, сдобила се със завиден загар и екзотичен спомен. Тук тримата докладват на господарите си, че всичко е заметено, че „следи в Габон няма”, че са направили нужното да оправдаят мисията, която им е възложена от прохождащите родни олигарси и ДС. Няма доклад, каквато е обичайната практика, но има щедро „подпомагане”. Всичко е пито и платено, както трябва, на когото и където трябва.
Опитахме се няколко депутати да разберем от премиера Любен Беров каква е аджеба е тая комисия, какво е свършила и защо точно тези хора са изпратени, а зашеметителния отговор бе – „ами защото са френско говорящи”. Така България даде още един принос към франкофонията. Да, но злите езици заговориха, че тримата все пак са успели да се сдобият с това – онова като банкови извлечения за плащанията по аферата, което по-късно обяснява и кариерата на Кунева-Пръмова във високите етажи на властта – непрекъснат служител на МС от Луканов до Костов.
Някъде есента на 1994 г. на мач на „Левски” се оказах в непосредствена близост до същинския двигател на аферата и шеф на „Балканбанк” Иван Миронов. Футболният отбор носеше логото на банката на фланелките си, а той в компанията на Кеворк Кеворкян се бе задълбочил в дискретен разговор, наблизо пърхаше любовницата му Севда Шишманова. По едно време не издържах и в типичния си невъздържан стил запитах другаря Миронов каква е аджеба тая история с Габон и дървесината, къде са милионите и няма ли намерение да разкаже на прокуратурата. Последва не много приятен скандал с олигарха, в който бях наречен „невъзпитано депутатче”, а събеседника му Кеворкян ме удостои с пренебрежителен поглед. От тази „среща” ви предлагам и две снимки, които по случайност съм запазил в архива си. След няколко дни бях поканен от същия другар на дискретна среща в банката, където ми бе обяснено, че „имало такова нещо като Габонска афера, но цялата вина е у зам.-шефовете на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавръков, които натопили невинния Миронов”, можел съм да питам г-жата Кунева, която като „специалист по горите” в МС знаела всичко и докладвала, където трябва. Тогава ми просвета за истинската задачка и на комисията, и да другарката „по горите”. Продължих си да питам, но мъглата ставаше все по-гъста и накрая си отиде правителството, дойдоха избори, в които тръгнаха куфарчета…
Все пак… На 25 септември 1995 г. другаря Миронов бе задържан с обвинение по „Габонската афера”. Скоро прокурора Михаил Дойчев го пусна с зашеметителния аргумент, че шефовете на „Булгаргеомин” Илиев и Кавръков са го натопили. По късно прекратяват разследването, защото … липсвал свидетел. А той се оказва … Иван Миронов. През 2002 г. го доведоха с качулка и обвиниха за източването на 202 млн. лв. Внесоха дори обвинителен акт, където пак се загатва за „габонската сделка”. Един от свидетелите трябваше да е другарката от плажовете на Габон, но тя е вече депутатка от царската на Величеството му партия. Нейни колеги от това време разказват, че не била безразлична към предстоящото дело на другаря Миронов. Разбира се, всичко завършва като приятно забавление под африканското слънце – Иван Миронов изчезна от БГ-то с американско гражданство, купи си имение в покрайнините на Ню Йорк, където пребивава щастлив и доволен от „прехода”, Меглена Кунева-Пръмова пък е „национална ценност” и щурмува президентския трон.
Голяма част от участниците в това политико-мафиотско приключение „габонска сделка” са живи и здрави, радват се на завидно благоразположение и политически комфорт, но все ми се струва, че кандидат-президентшата Кунева-Пръмова трябва да разкаже за: воаяжа до Габон и свършената работа, екзотичната компания, да ни осветли дали пък не са и платени едни пари за нищоправенето, дължи ли се несменяемостта и` в админисрацията на МС/Луканов, Попов, Беров, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов/ и на потайностите от „добива на тропическа дървесина”, а накрая да си напъне паметта и да си припомни за ДС, за статуса на кандидат-агент… Дали пък?... Сега тази благородна дама твърди, че ще прави кампания по американски тертип, щяла да ходи при хората, от врата на врата, ще агитира дори двама души да я повикат. Ами ето сгоден случай, официално я каня да дойде да ни агитира, освен моя ще и предложа още десетина гласа, ако честон си поговорим за Габонската афера и нейното участие, за Делчев, Гиньо и Беров, за Миронов и Илия Павлов. Така че, г-жо Кунева заповядайте на предизборна сгледа!
Ще се опитам да разкажа и за такива неща, но друг път, ако има кой да чете.
ХРИСТО МАРКОВ е един от основателите на СДС във Пловдив и депутат в първия български парламент на надеждата излязял от изборите през есента на 1991 година. Един от малкото които показаха с действия отвръщението си към далавераджийската политика и се опитаха да останат верни на тези които бяха гласували за тях. Продължението е известно. - ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ
Зала „Юг” наричахме механата на хотел „София”/настоящ „Радисън”/, която потайно бе прилепена към ресторанта и в ранните години на демокрацията приютяваше депутати от СДС, най-различни пъстри фигури от надземния и подземен свят. Нали си мислехме, че управляваме, а Филип бе обявен за наследник на Кенеди. Външни хора почти не влизаха и там можеше да се направи дискретна среща, да се напиеш спокойно или да се изпокараш с политически другар или враг.
Такава пъстра компания в края на март през бурната 1992 год. на висок глас и с припламнали погледи обсъждахме доклада на Д. Луджев за задграничните дружества, т.е. фирмите на ДС. /С по-сетнешна дата проверих и се оказа, че докладът е с изх. № 157 от 23 март 1992 г. и е предложен за разглеждане на заседание на Министерски съвет на 26 март 1992 г. като точка 7 от дневния ред/. Този документ е фактически продължение работата на Луджев още в предходното правителство по източването на капитали към фирмите, създадени от ДС и крадящи от държавния бюджет, особено в края на 80-те години на 20 век. Ставаше дума за такива социалистически гиганти като стопанските обединения „Микропроцесорни системи”-Правец, „Металолеене”, „Коопинженеринг”, „Булгаркооп”, „Хемус”, „Водоканалпроект” или както пише в доклада „по последни данни различни български фирми и стопански организации са регистрирали зад граница общо 348 задгранични дружества” – да, да фирми на ДС, от чиято дейност държавата загуби милиарди и после тези пари се върнаха по най-причудливи пътища отново в Родината, но с други притежатели. Разказваше се подробно за „габонските истории, свързани с дейността на „Просперити холдинг” – Люксембург и загубите в размер на над 20 млн. ДМ, свързани с имената на Иван Миронов, Пламен Кавръков и Иван Илиев…” Докладът бе адресиран лично до премиера Филип Димитров и предизвика глух тътен в средите на разнородни играчи – червени, сини, всякакви рудименти на късния комунизъм. Противно на наслоилото се мнение, тогава, началото на 92 г., Митко Луджев имаше висока степен на одобрение сред сините привърженици като министър на отбраната и бивш вицепремиер, който се беше захванал с дейността на ДС по източването на колосални средства от България. Силите на ДС се оказаха по-мощни и скоро след разпространението му доклада изчезна мистериозно от дневния ред на МС, а след това като тапа от шампанско изгърмя и самият Луджев, защото имали „несходство в характерите” с премиера. Това са фактите, за съжаление. Но да се върнем към сбирката в зала „Юг” на хотел „София”.
Един мрачен следобед някой от пъстрата компания бе довел легендарния Гето за някакво депутатско ходатайство или просто да сподели опит в мега-далаверите, в които безспорно бе първоучител. Гето е партизанското име на Георги Найденов, който успява да създаде могъщата „Тексим”, да я направи държава в държавата, да оперира с милиарди, да си създаде собствен флот и дирижира сделките на ДС и НРБ на международно ниво. По тая причина влиза в конфликт с Тодор Живков и логично завършва с 20 годишна присъда и края на империята „Тексим”. На въпроса бил ли е висш служител на Първо главно на ДС Гето отговаряше с лека усмивка – „Че то, ако не съм бил можех ли да стигна до „Тексим”, ама бях и по-умен.” Въобще, Георги Найденов бе прелюбопитна фигура за българския злощастен преход – мир на праха му. Та в този следобед Гето разказа на компанията за „един пладнешки грабеж” , за призрачна сделка, която се превръща в мега афера за изтичане на милиони, както всъщност завършват всички деяния на митичната ДС. „Тия са по-големи бандити и от мене” – с лукава усмивка започна разказа си бившия партизанин, затворник и настоящ крупен бизнесмен.
През 1987 г. по решение на БКП се създава ТБ „Транспортна техника”, по-късно преименувана в „Балканбанк” и веднага се заема със сериозни бизнес-дела по социалистически. В лицето на шефа си Иван Миронов е подписана банкова гаранция за 18 млн. ДМ, с които България ще придобива на концесия тропическа дървесина от африканската държава Габон. Гаранцията е на името на ченгеджийската „Булгаргеомин”, която да закупи от немската фирма „МАС” оборудване и техника за сечене на дървета в джунглата. Като собственик на концесията се сочи и някаква фирма „Габексфо” и след изкупуване на акциите към България щели да потекат реки от валута, да се превърнем в дърводобивен рай, защото точно тази дървесина, от точно този район на африканския континент държи изключително висока цена. Разбира се, немската Комерцбанк при такива референции и „бизнес-план” моменталически отпуска парите и те потичат, като река потичат, но към … частни субекти.
Оказва се, че всичко в привлекателната сделка е фиктивно и никога не е съществувало, просто призрак са и концесиите, и гарантите, и машините, и оборудването, само на хартия са изписани лъчезарните перспективи за тропическите гори. Миронов „финансира” добива на тропическа дървесина чрез офшорни компании, откъдето се разкешват парите и следите са внимателно заличени от другарите с тайни пагони. Пощенски кутии са дружеството „Просперити холдинг”, уж с китайско участие, въщност руско-българска пералня и ирландското „Тахер груп”, оглавявано от международния комбинатор йорданецът Насър Тахер, който уж търгува с агнета, но всъщност е офицер от българската ДС, вербуван по линия на „международното сътрудничество” с арабския свят и братските партии. Както се изразяваше един от големите играчи в тези схеми, споменатият Гето – „тези от „Балканбанк” станаха гениални бандити от международен мащаб”. Дори имаше известна ревност у него към тях, поне така ми си стори, но разказваше увлекателно и с чувство за хумор.
Опитах се да разбера с депутатската си карта малко повече за аферата, за която разказа Г. Найденов, не се добрах до някакви значителни открития, освен няколко нови имена. В „добива на тропически гори” участват още и Емил Велчев /бащата на Милен, дето ни беше царски министър/, Кирчо Дунев, заместник-директорите на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавраков и няколко видни дейци от тихия фронт. Намериха се и документи за горите в джунглата и добива им, разшумя се след доклада на Луджев, докато … в средата на 1992 г. всички документи по „габонската концесия” изчезнаха. Просто изчезнаха, стопиха се. Ей така от архива на Министерския съвет литнаха някъде. После падна Филип, дойде Беров и мафията си придоби възможност да излезе на авансцената.
Мина време и дойде предизборно шетане, 36 НС вече се разпадаше и правителството на Беров трябваше да подготви почвата за възшествието на Жан и компания. Отново се опря да „Габонската афера”, уж някой разследваше, уж прокуратурата щеше да се занимава с героите и`, а всъщност се използваше за рекет върху основните играчи в измамата.
И тогава започна спектакъла, достоен за Бекет и Йонеско. Правителството взима решение да изпрати нарочна комисия в Габон да търси парите, тропическата дървесина и следи от концесията, за която в България са загубени всякакви документи. Съставът на комисията е от „верни и проверени хора на партията”: шефът на правния отдел на Министерски съвет Андрей Делчев /сега същият юнак е шеф на някаква газова и петролна асоциация/, неговата старши съветничка Меглена Кунева-Пръмова /говореше се, че двамата имат и малко по-интимни отношения/, за целта тя бързо е произведена в главен съветник по … „проблемите на гората” и третият търсач на съкровища е Гиньо Ганев – шеф на Отечествения съюз, както се наричаше тогава Отечествения фронт. Преди излитането по атрактивната дестинация групата иманяри се среща с основния играч в измамната сделка със симулативните плащания Иван Миронов, шефа на Мултигруп Илия Павлов и един престарял генерал от ДС Иван Донковски, на която им е обяснено „точ в точ”, че основната им задача е да заметат следите и евентуално, ако има някакви следи от далаверата в африканската държава да бъдат унищожени. Тримцата приемат щедро дарение за „присъщи разходи” и на другия ден излитат за Габон със специален самолет, разбира се, платен от държавата.
Българската делегация каца на летището в столица на Габон Либревил и се настанява в най-скъпия хотел – благодетелите са се погрижили юнаците да прекарат незабравими дни в сърцето на Африка. Мегленчето Пръмова и Андрей Делчев поемат с плажни чанти към безкрайните плажове на брега на Атлантическия океан, посещават екзотични резервати за диви животни, а вечер се отдават на бурни танци и цунки – гунки в душните атлантически вечери. Гиньо Ганев, облечен в бял панамен костюм посещава габонското министерство на природните ресурси, където е попарен, че подобни „тропически гори не съществуват и никога не са концесионирани”. След очакваната новина той иска нарочна среща със самия президент на Габон Ел Хадж Чомак Бонгу /някъде се изписва като Елхар Чомак Бонгу/. Същият е едноличен владетел на малката, но богата държава и най-дълго управлявалия държавен глава в Африка – цели 42 години. С такъв човек срещите не са лесна работа и трябва да се чака дълго, много дълго за радост на родните пратеници и търсачи на милиони долари. Компанията разполага със солидни „командировъчни” има и за хотели, и за екзотични пътувания и за веселби, даже и за глезотийки като яхтена екскурзия в океана с риболов. Купонът тече и се очаква благоволението на Бонгу. След десетдневно висене благоволява да приеме тримата български „високопоставени” преговарящи, които са отпочинали и влюбени в атракционите на Габон. На срещата са връчени купища подаръци на Бонгу от българската държава, произнесени са речи за „братство и приятелство” и „съветничката по проблемите на гората” Кунева, крипто Пръмова поставя изключително важния за родната икономика проблем за концесията на тропическа дървесина. Надълго и нашироко „излага” принципно въпроса. Чомак Бонгу мига с черни очички и не разбира за какво става дума, но вика съответните експерти и нарежда „да се провери как стои въпроса”. След няколко дни е направена повторна среща „в същия формат”. Този път Бонгу обяснява, че „никога, по никакъв начин не може да има концесия за тропическа дървесина, защото лично той още през 60-те години е забранил да се секат тези гори, а българската концесия е чисто и просто огромна измама. Ползвани са няколко банки в Либревил като пощенски кутии, разбира се след съответните комисионни, фиктивните сделки са покрити от българската държава, паричките са прибрани кеш от едни внимателни хора и вече той и държавата му нямат интерес към тях”. За авторитет Кунева, Делчев и Гиньо „поставят въпроса”, че ако някога г-н Бонгу реши да вдигне мораториума върху добива на тропическа дървесина, то тогава, едва тогава, едни български бизнесмени ще „проявят интерес” и ще плащат щедро, защото България е страшно заинтересована да има на разположение тропическа дървесина и т.н.
След срещата важната държавна комисия прави последен плаж и празнува завършването на мисията в най-скъпия ресторант на столицата Либревил, а на другия ден литва отново към родните предели, сдобила се със завиден загар и екзотичен спомен. Тук тримата докладват на господарите си, че всичко е заметено, че „следи в Габон няма”, че са направили нужното да оправдаят мисията, която им е възложена от прохождащите родни олигарси и ДС. Няма доклад, каквато е обичайната практика, но има щедро „подпомагане”. Всичко е пито и платено, както трябва, на когото и където трябва.
Опитахме се няколко депутати да разберем от премиера Любен Беров каква е аджеба е тая комисия, какво е свършила и защо точно тези хора са изпратени, а зашеметителния отговор бе – „ами защото са френско говорящи”. Така България даде още един принос към франкофонията. Да, но злите езици заговориха, че тримата все пак са успели да се сдобият с това – онова като банкови извлечения за плащанията по аферата, което по-късно обяснява и кариерата на Кунева-Пръмова във високите етажи на властта – непрекъснат служител на МС от Луканов до Костов.
Някъде есента на 1994 г. на мач на „Левски” се оказах в непосредствена близост до същинския двигател на аферата и шеф на „Балканбанк” Иван Миронов. Футболният отбор носеше логото на банката на фланелките си, а той в компанията на Кеворк Кеворкян се бе задълбочил в дискретен разговор, наблизо пърхаше любовницата му Севда Шишманова. По едно време не издържах и в типичния си невъздържан стил запитах другаря Миронов каква е аджеба тая история с Габон и дървесината, къде са милионите и няма ли намерение да разкаже на прокуратурата. Последва не много приятен скандал с олигарха, в който бях наречен „невъзпитано депутатче”, а събеседника му Кеворкян ме удостои с пренебрежителен поглед. От тази „среща” ви предлагам и две снимки, които по случайност съм запазил в архива си. След няколко дни бях поканен от същия другар на дискретна среща в банката, където ми бе обяснено, че „имало такова нещо като Габонска афера, но цялата вина е у зам.-шефовете на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавръков, които натопили невинния Миронов”, можел съм да питам г-жата Кунева, която като „специалист по горите” в МС знаела всичко и докладвала, където трябва. Тогава ми просвета за истинската задачка и на комисията, и да другарката „по горите”. Продължих си да питам, но мъглата ставаше все по-гъста и накрая си отиде правителството, дойдоха избори, в които тръгнаха куфарчета…
Все пак… На 25 септември 1995 г. другаря Миронов бе задържан с обвинение по „Габонската афера”. Скоро прокурора Михаил Дойчев го пусна с зашеметителния аргумент, че шефовете на „Булгаргеомин” Илиев и Кавръков са го натопили. По късно прекратяват разследването, защото … липсвал свидетел. А той се оказва … Иван Миронов. През 2002 г. го доведоха с качулка и обвиниха за източването на 202 млн. лв. Внесоха дори обвинителен акт, където пак се загатва за „габонската сделка”. Един от свидетелите трябваше да е другарката от плажовете на Габон, но тя е вече депутатка от царската на Величеството му партия. Нейни колеги от това време разказват, че не била безразлична към предстоящото дело на другаря Миронов. Разбира се, всичко завършва като приятно забавление под африканското слънце – Иван Миронов изчезна от БГ-то с американско гражданство, купи си имение в покрайнините на Ню Йорк, където пребивава щастлив и доволен от „прехода”, Меглена Кунева-Пръмова пък е „национална ценност” и щурмува президентския трон.
Голяма част от участниците в това политико-мафиотско приключение „габонска сделка” са живи и здрави, радват се на завидно благоразположение и политически комфорт, но все ми се струва, че кандидат-президентшата Кунева-Пръмова трябва да разкаже за: воаяжа до Габон и свършената работа, екзотичната компания, да ни осветли дали пък не са и платени едни пари за нищоправенето, дължи ли се несменяемостта и` в админисрацията на МС/Луканов, Попов, Беров, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов/ и на потайностите от „добива на тропическа дървесина”, а накрая да си напъне паметта и да си припомни за ДС, за статуса на кандидат-агент… Дали пък?... Сега тази благородна дама твърди, че ще прави кампания по американски тертип, щяла да ходи при хората, от врата на врата, ще агитира дори двама души да я повикат. Ами ето сгоден случай, официално я каня да дойде да ни агитира, освен моя ще и предложа още десетина гласа, ако честон си поговорим за Габонската афера и нейното участие, за Делчев, Гиньо и Беров, за Миронов и Илия Павлов. Така че, г-жо Кунева заповядайте на предизборна сгледа!
Ще се опитам да разкажа и за такива неща, но друг път, ако има кой да чете.
24 април 2011, неделя
Jacques Attali
Шест личности в търсене на авторствоВ началото на 1988 година става очевидно, че в съветския съюз полозението се влошава сериозно. Отрицателен растеж, растеж на процента на смъртност и т.н......
.... Франсоа Митеранд сподели с Роналд Рейгън своето убеждение, че съветския съюз ще рухне. ...Въпреки това на прага на 1989 година, никой не можеше да предположи, че краят на съветския съюз и обединението на Германия ще се решават в края на настъпващата година....
.... Шест актьора играят главните роли в тази пиеса която им се наложи да импровизират...
...Михаил Горбачов,.......... Хелмут Кол,……....G. Bush,…...... Ф. Митеран, ……...М Тачер ……..
... Що се отнася до шестият актьор в тази история, и то най-важният, става дума разбира се за народите от Източна Европа. Когато манифестантите в Будапеща и Прага разбраха, че червената армия няма да стреля по тях, те нямаха повече страх. И тогава, както ги беше посъветвал между впрочем, Папа Йоан Павел Втори, те тръгнаха. Повече нищо не можеше да ги спре. На държавните мъже не остана друг избор освен да ги придружават доколкото могат в зависимост от интересите си.......
Това беше Франсоа Митеранд. Издателство Fayard, 2005 година.
20 март 2011, неделя
ПРЕХОДЪТ
Днес, в началото на 2011 година е недопустимо да се премълчи или претупа с няколко думи участието на резличните кръгове и групи от комунистическата държавна сигурност във периода около и след вътрешно-партийният преврат в комунистическата партия на България. Респективно отговорностите които тези сили носят пред младото българко поколение на което днес -2011 - година завещават най-бедната и най-корумпирана страна измежду членуващите в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.
Ще започна тази рубрика със части от един мой регистриран разговор със един от тогавашните лидери на СДС - Димитър КОРУДЖИЕВ. Струва ми се, че по време на този разговор в известна степен съм предсказал днешното настояще на България, а Коруджиев е дал достатъчно доказателства кой и как носи отговорността за това.
Ще започна тази рубрика със части от един мой регистриран разговор със един от тогавашните лидери на СДС - Димитър КОРУДЖИЕВ. Струва ми се, че по време на този разговор в известна степен съм предсказал днешното настояще на България, а Коруджиев е дал достатъчно доказателства кой и как носи отговорността за това.
18 март 2011, петък
Спомен на Едуард ГЕНОВ записан на звук на 24 октомври 2009 година за да влезе във мемоарната книга Петър БОЯДЖИЕВ и приятели
Eдуард Генов - Днес - 24 октомври, 2009 година, говори Едуард Генов.
Здравейте, Петьо и Фредо, много се радвам, че се обадихте, ще се опитам да кажа няколко спомена, ако това не е достатъчно, ще се опитам да го добавя.
Това, което искам да кажа, че когато дойдох тука в Америка, мене тръпки ме побиха като разбрах каква е била позицията на нашата емиграция през всичките тия години на комунистическо управление. По време на всички сбирки за обсъждане на положението в социалистическите страни, представители на Чехия, на Полша, на Унгария и т.н. са заставали и гордо са обяснявали какво техните сънародници правят и какво са постигали, докато представителите на България са заставали да хленчат по трибуните и да обясняват за особената позиция в България и за особеното положение в България, как поради това, че сме русофили и това не ни дава възможност да се борим и въобще, глупости на таркалета. Реално поради това, че нашата емиграция се занимаваше само със сбирки, където да си похапнат, да си посръбнат, да се хвалят и да се плюят едни други ; земеделци плюеха националистите, националистите плюеха земеделците и т.н. в това се изразяваха всичките тия големи борби. Когато дойдох тука се помъчих да ги убедя, че трябва да забравят различията и враждите за кратък момент, за няколко месеца ; защото пред нас има едно прозорче, и ако го изтървем, то ще се затвори и няма да можем да постигнем нищо. Те не пожелаха и като краен резултат – прозорчето се затвори
Когато се образува групата на Петър Бояджиев и на Алфред Фосколо нещата из един път се измениха на сто процента. Вярно е, че и политическата ситуация спомогна затова, но подобни политически ситуации е имало и преди, но не бяха оползотворени. С намесата на Петър Бояджиев и Фосколо ние из един път стъпихме на здрава почва и можехме да действаме, без да ни е страх от някакви особени последствия. Колкото и невероятно да звучи, аз съм може би единственият човек в България, който се би вътре в канцелариите на Държавна сигурност и излезе от там победител и недокоснат. Сега по моите представи тях ги беше страх направо, в буквалния смисъл на думата ги беше страх, че аз съм отишъл там да ги изпровокирам и т.н., така че ако те нещо ми направят да се вдигне голям международен шум. Така че не посмяха. Ако това го бях направил и ги нямаше Петър Бояджиев и Фосколо, мене досега костите ми да са изгнили някъде по чукарите.
Реално ние лежахме по затворите, мъчеха ни, биеха ни, убиваха някои от нас. И както казах, до намесата на Петър Бояджиев и Фосколо ние бяхме абсолютно беззащитни, никой не беше чувал за нас и никой не се интересуваше от нас, ние бяхме майтап на света. Така че нашата заслуга се изразяваше в това, чи ние с Декларацията, която успяхме да изпратим до Виенската конференция успяхме на покажем на света, че в България има съпротива и че тази съпротива не е от днеска, че тя е съществувала от много години, и че ние сме хората, за които света незаслужено не знае. И оттам вече се намеси Петър Бояджиев със своята Декларация, аз я помня, когато постави въпроса, че ние сме тези, които ще вършат работата, а те ще са в наша подкрепа с всичко, което имат. И така и стана. Като резултат, единственото нещо, които комунистите можаха да направят, се осмелиха да направят, е да ме изгонят от страната. И ние, когато слушахме за чешки борци, за полски борци и т. н. винаги си чудехме като как тези хора могат да правят тези неща. Тях не ги ли арестуват, тях не ги ли бият, тях не ги ли тормозят, не ги ли измъчват. А се оказа, че точно това е било с тях, те са имали хора от вънка, които са разпространявали това, което те правят достояние на правителства, на международни организации за човешки права и т.н. и тези хора, кито са били вътре са можели да работят, като са знаели, че за тях има кой да се погрижи и в случай на нужда има кой да ги спаси. Е, естествено, че риск се е носил, риск се е носил и в Полша и в Чехия, и там е имало убити, и там е имало измъчвани, но ти когато тръгнеш по този път, ти естествено приемаш този риск, не живееш без това. Обаче, сравнено с България, хората, които се опитваха да направят нещичко, да направят нещо мъничко, бяха смазвани, без всякаква надежда. Така че аз веднъж съм го казвал, че ние, ако става дума за това, ние бяхме по-смели, ние вървяхме напред без да сме се надявали на нещо. И пробихме най-накрая, слава Богу, както казах с помощта на Бояджиев и Фосколо. Например, Бояджиев ми уреди това интервю с френски вестник, той всъщност развърза моите ръце и върза ръцете на Държавна сигурност. Те вече ходеха като посрани около мене, следяха ме, правеха така, че всички да виждаме и аз да виждам и жена ми, че ме следят, обаче от това следене нищо не излизаше. Накрая, преди да ме изселят, те ми предложиха да им дам документите за Дружеството и ще ми дадат заповедта да си я скъсам. Аз отказах : - Вие ме пращате на курортно място, я си дръжте заповедта, ако обичате ! Да не съм луд да си пикая на късмета.
Както и да е, за тези документи на Дружеството, аз не зная дали вие видяхте по една българска телевизионна програма показваха как синовете ми ги вадят от апартамента, където жена ми ги беше скрила, но те не обясниха нищо за тези документи и никой не разбра за какво всъщност става дума. Аз не можах да разбера от тука за какво всъщност става дума. Това, което трябваше да се подчертае е, че ние бяхме единствената група, която се възползва от фалшивите комунистически закони, защото те създаваха закони, без да имат намерение да ги спазват и ги пишат на книга и с тях да се хвалят : - Вижте ни колко сме демократични. Имаме свобода на словото, ето ги законите, които гарантират тези неща. Реално тези закони не съществуваха. Но от тия документи ние се опитахме да се възползваме, ние ги изпратихме с препоръчани писма до Държавния съвет, не помня вече, до всичките тези министерства, на три или четири места ги изпратихме. Но те отказаха че са ги получили, въпреки че препоръчаното писмо гарантира получаването. И след като отказаха, че са ги получили се опитаха да ги унищожат, за да нямаме ние доказателство в ръцете си, че такива документи съществуват и че сме ги изпращали. Не можаха да ги намерят, те са в момента тука, при мен. Копие от тях изпратихме на Иван Гаджев, който е създал Музей на българското съпротивително движение в Гоце Делчев, така че те са там при него копията; някои от оригиналите, защото това, което аз имах в България, ние направихме копия и пратихме на някои места копия, на други - пратихме оригинали, така че аз имам един или два оригинала, освен копия и при мене.
А що се отнася до Декларацията, която ние изпратихме във Виена ние не бяхме първите, които пратихме такава декларация. Само че за другите не се знае нищо какво е станало с тях. Нашата мина. Може би и други са минавали, обаче никой не им е обръщал внимание, не се знае. Всеки случай хората, които са ги изпращали и имената им не се помнят.
24 октомври 2009 година
Здравейте, Петьо и Фредо, много се радвам, че се обадихте, ще се опитам да кажа няколко спомена, ако това не е достатъчно, ще се опитам да го добавя.
Това, което искам да кажа, че когато дойдох тука в Америка, мене тръпки ме побиха като разбрах каква е била позицията на нашата емиграция през всичките тия години на комунистическо управление. По време на всички сбирки за обсъждане на положението в социалистическите страни, представители на Чехия, на Полша, на Унгария и т.н. са заставали и гордо са обяснявали какво техните сънародници правят и какво са постигали, докато представителите на България са заставали да хленчат по трибуните и да обясняват за особената позиция в България и за особеното положение в България, как поради това, че сме русофили и това не ни дава възможност да се борим и въобще, глупости на таркалета. Реално поради това, че нашата емиграция се занимаваше само със сбирки, където да си похапнат, да си посръбнат, да се хвалят и да се плюят едни други ; земеделци плюеха националистите, националистите плюеха земеделците и т.н. в това се изразяваха всичките тия големи борби. Когато дойдох тука се помъчих да ги убедя, че трябва да забравят различията и враждите за кратък момент, за няколко месеца ; защото пред нас има едно прозорче, и ако го изтървем, то ще се затвори и няма да можем да постигнем нищо. Те не пожелаха и като краен резултат – прозорчето се затвори
Когато се образува групата на Петър Бояджиев и на Алфред Фосколо нещата из един път се измениха на сто процента. Вярно е, че и политическата ситуация спомогна затова, но подобни политически ситуации е имало и преди, но не бяха оползотворени. С намесата на Петър Бояджиев и Фосколо ние из един път стъпихме на здрава почва и можехме да действаме, без да ни е страх от някакви особени последствия. Колкото и невероятно да звучи, аз съм може би единственият човек в България, който се би вътре в канцелариите на Държавна сигурност и излезе от там победител и недокоснат. Сега по моите представи тях ги беше страх направо, в буквалния смисъл на думата ги беше страх, че аз съм отишъл там да ги изпровокирам и т.н., така че ако те нещо ми направят да се вдигне голям международен шум. Така че не посмяха. Ако това го бях направил и ги нямаше Петър Бояджиев и Фосколо, мене досега костите ми да са изгнили някъде по чукарите.
Реално ние лежахме по затворите, мъчеха ни, биеха ни, убиваха някои от нас. И както казах, до намесата на Петър Бояджиев и Фосколо ние бяхме абсолютно беззащитни, никой не беше чувал за нас и никой не се интересуваше от нас, ние бяхме майтап на света. Така че нашата заслуга се изразяваше в това, чи ние с Декларацията, която успяхме да изпратим до Виенската конференция успяхме на покажем на света, че в България има съпротива и че тази съпротива не е от днеска, че тя е съществувала от много години, и че ние сме хората, за които света незаслужено не знае. И оттам вече се намеси Петър Бояджиев със своята Декларация, аз я помня, когато постави въпроса, че ние сме тези, които ще вършат работата, а те ще са в наша подкрепа с всичко, което имат. И така и стана. Като резултат, единственото нещо, които комунистите можаха да направят, се осмелиха да направят, е да ме изгонят от страната. И ние, когато слушахме за чешки борци, за полски борци и т. н. винаги си чудехме като как тези хора могат да правят тези неща. Тях не ги ли арестуват, тях не ги ли бият, тях не ги ли тормозят, не ги ли измъчват. А се оказа, че точно това е било с тях, те са имали хора от вънка, които са разпространявали това, което те правят достояние на правителства, на международни организации за човешки права и т.н. и тези хора, кито са били вътре са можели да работят, като са знаели, че за тях има кой да се погрижи и в случай на нужда има кой да ги спаси. Е, естествено, че риск се е носил, риск се е носил и в Полша и в Чехия, и там е имало убити, и там е имало измъчвани, но ти когато тръгнеш по този път, ти естествено приемаш този риск, не живееш без това. Обаче, сравнено с България, хората, които се опитваха да направят нещичко, да направят нещо мъничко, бяха смазвани, без всякаква надежда. Така че аз веднъж съм го казвал, че ние, ако става дума за това, ние бяхме по-смели, ние вървяхме напред без да сме се надявали на нещо. И пробихме най-накрая, слава Богу, както казах с помощта на Бояджиев и Фосколо. Например, Бояджиев ми уреди това интервю с френски вестник, той всъщност развърза моите ръце и върза ръцете на Държавна сигурност. Те вече ходеха като посрани около мене, следяха ме, правеха така, че всички да виждаме и аз да виждам и жена ми, че ме следят, обаче от това следене нищо не излизаше. Накрая, преди да ме изселят, те ми предложиха да им дам документите за Дружеството и ще ми дадат заповедта да си я скъсам. Аз отказах : - Вие ме пращате на курортно място, я си дръжте заповедта, ако обичате ! Да не съм луд да си пикая на късмета.
Както и да е, за тези документи на Дружеството, аз не зная дали вие видяхте по една българска телевизионна програма показваха как синовете ми ги вадят от апартамента, където жена ми ги беше скрила, но те не обясниха нищо за тези документи и никой не разбра за какво всъщност става дума. Аз не можах да разбера от тука за какво всъщност става дума. Това, което трябваше да се подчертае е, че ние бяхме единствената група, която се възползва от фалшивите комунистически закони, защото те създаваха закони, без да имат намерение да ги спазват и ги пишат на книга и с тях да се хвалят : - Вижте ни колко сме демократични. Имаме свобода на словото, ето ги законите, които гарантират тези неща. Реално тези закони не съществуваха. Но от тия документи ние се опитахме да се възползваме, ние ги изпратихме с препоръчани писма до Държавния съвет, не помня вече, до всичките тези министерства, на три или четири места ги изпратихме. Но те отказаха че са ги получили, въпреки че препоръчаното писмо гарантира получаването. И след като отказаха, че са ги получили се опитаха да ги унищожат, за да нямаме ние доказателство в ръцете си, че такива документи съществуват и че сме ги изпращали. Не можаха да ги намерят, те са в момента тука, при мен. Копие от тях изпратихме на Иван Гаджев, който е създал Музей на българското съпротивително движение в Гоце Делчев, така че те са там при него копията; някои от оригиналите, защото това, което аз имах в България, ние направихме копия и пратихме на някои места копия, на други - пратихме оригинали, така че аз имам един или два оригинала, освен копия и при мене.
А що се отнася до Декларацията, която ние изпратихме във Виена ние не бяхме първите, които пратихме такава декларация. Само че за другите не се знае нищо какво е станало с тях. Нашата мина. Може би и други са минавали, обаче никой не им е обръщал внимание, не се знае. Всеки случай хората, които са ги изпращали и имената им не се помнят.
24 октомври 2009 година
06 март 2011, неделя
Мандата 1992
Тук ще се качи всичко около историята със възложеният ми от БСП мандат за съставяне на правителство през декември 1992 година. Кой, какм защо и тъй нататък всеки интересуващ се независимо от мотивацията му ще може да се запознае със случаят.
Естествено, че страницата ще се попълва постепенно по технически причини.ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ
Ще започна със благодарност към мнозинството от приятелите ми - бивши политически затворници, някои от тях бяха предварително уведомени от мен, които безрезервно ме подкрепиха. Познавахме се добре знаехме кой на какво е способен. Имахме пълното съзнание за големият сценарий на сговор между перестройчиците комунисти и соц-интелигенствуващите звезди на хоризонта. Тук ще публикувам за пръв път някои от текстовете изпратени в моя подкрепа от САЩ и дугаде. Съвсем съзнателно съм се въздържал до сега да давам по-широка гласност на тази подкрепа, която беше единствено важната за мен, защото аз никога не съм се явявал на избори за да имам задължения към избирател. Но пред тези с които ме свързваха най-скъпите ми цености задължения имах и продължавам да имам. Тук ще си позволя лукса да кажа, че няма политически затворник с който да съм бил по затворите и който не е бил колаборационист /на прост език не е бил доноснок/, който да не ме е разбрал а и да не ме е подкрепил. За мен това беше и остава най-голямата награда. А това какво приказват чешмшните антикомунисти просто не ме засяга защото сме от различни породи.Наричам чешмшни антикомунисти който по техните признания са проклинали комунизма под шума на течащата вода и само мивката им е била свидетел. Това е по техни признанния. Аз и моите приятели с Божията помощ се освободихме от комунизма от момента в който успяхме да се преборим със естествения за човешката пророда страх и казахме лице в лице на комунистите, че не ги приемаме и не вярваме в тяхното бъдеще. Знам много добре, че само човек който е преживял това може да го разбере. Аз не съмо съм го изживял, но БОГ ме дари със неоценим дар да срщна не стотици а хиляди които са изживяли този освободителен катарзис към който ни призова много по-късно /1978 година/ и ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ ВТОРИ.
Естествено, че страницата ще се попълва постепенно по технически причини.ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ
Ще започна със благодарност към мнозинството от приятелите ми - бивши политически затворници, някои от тях бяха предварително уведомени от мен, които безрезервно ме подкрепиха. Познавахме се добре знаехме кой на какво е способен. Имахме пълното съзнание за големият сценарий на сговор между перестройчиците комунисти и соц-интелигенствуващите звезди на хоризонта. Тук ще публикувам за пръв път някои от текстовете изпратени в моя подкрепа от САЩ и дугаде. Съвсем съзнателно съм се въздържал до сега да давам по-широка гласност на тази подкрепа, която беше единствено важната за мен, защото аз никога не съм се явявал на избори за да имам задължения към избирател. Но пред тези с които ме свързваха най-скъпите ми цености задължения имах и продължавам да имам. Тук ще си позволя лукса да кажа, че няма политически затворник с който да съм бил по затворите и който не е бил колаборационист /на прост език не е бил доноснок/, който да не ме е разбрал а и да не ме е подкрепил. За мен това беше и остава най-голямата награда. А това какво приказват чешмшните антикомунисти просто не ме засяга защото сме от различни породи.Наричам чешмшни антикомунисти който по техните признания са проклинали комунизма под шума на течащата вода и само мивката им е била свидетел. Това е по техни признанния. Аз и моите приятели с Божията помощ се освободихме от комунизма от момента в който успяхме да се преборим със естествения за човешката пророда страх и казахме лице в лице на комунистите, че не ги приемаме и не вярваме в тяхното бъдеще. Знам много добре, че само човек който е преживял това може да го разбере. Аз не съмо съм го изживял, но БОГ ме дари със неоценим дар да срщна не стотици а хиляди които са изживяли този освободителен катарзис към който ни призова много по-късно /1978 година/ и ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ ВТОРИ.
Абонамент за:
Публикации (Atom)